Ивайло е на четирийсет и четири. Работи в логистика в София — от онези хора, които не си взимат болничен, защото „после се трупа“.
Разболява се в началото на ноември. Три дни температура, седмица вкъщи, връща се на работа. Вирусът си отива. Носът минава. Болничните дни свършват.
Кашлицата остава.
Суха, дращеща, без никаква полза. Идва на пристъпи — в асансьора, на събрание, в колата на светофара. И всяка нощ някъде към два часа.
Той се буди, сяда на ръба на леглото и кашля тихо в юмрука си, за да не събуди жена си. Знае точно колко трае: между четири и седем минути. Броил ги е.
На третата седмица жена му започва да спи в другата стая. Не от яд — от изтощение. „Поне един от двама ни да се наспи.“
На едно събрание излиза за трети път. Колега се пошегува: „Ти жив ли си още?“ Всички се засмяха. Ивайло също.
И всеки, когото попита, му казва едно и също: „Ще мине.“











